ЕДНА БЪЛГАРКА
ИНТЕРПРЕТАЦИЯ
Сред населението царят тревожност и страх заради трагичното историческо събитие- разгромяването на Ботевата чета. Поривът на свободолюбивия дух на четниците горе на върха е противопоставен на унизителния страх долу, по селата. В общата маса от изплашени жени авторът отделя една. В лаконично нарисувания портрет на баба Илийца се открояват същностните черти на характера й- твърдост и устойчивост, душевна и физическа сила. Кратките груби реплики на Хасан ага издават трудно прикриваното му напрежение. Не от беззащитните селяни, а от разпръснатите Ботеви четници се страхуват турците. Доскорошните “гяури” вече се осмеляват да вдигнат глави и да търсят човешки и национални права. Бичове и камшици, размахвани над все още превитите гърбове, са белег на злобата и страха на насилника. На грубостта, жестокостта и страха баба Илийца противопоставя присъщите й спокойствие, настойчивост, дори дипломатичност. Моли, но с достойнство, и не превива гръб пред турците. Обещава да се помоли на Бога и за неверника- Хасан ага, призовава бащата и човека у него.
Обикнат от Вазов повествователен похват е изненадата. Ретроспекцията в началото на втората част разкрива и другата причина за настойчивостта на баба Илийца- срещата й с бунтовника в церовата гора. Едва скрита тревога се прокрадва в думите й:”От ония е, дето ги гонят сега”. Но нейната уплаха е коренно различна от всеобщия страх. Не за себе си се страхува тя, а за това младо момче, което нарича “синко”. Тя знае какво е сега в селото- там вилнеят турците и няма да се намери дом да го приюти. Сякаш самата съдба я натоварва с отговорността за два човешки живота. В края на втора част авторът очертава скрития смисъл на основния конфликт- борбата на старицата срещу смъртта. Пътят й към манастира се превръща в своеобразна метафора на устремената към Бога душа в името на живота. Но вместо храм на спасението, манастирът се оказва крепост със здраво заключени порти. Зад високите каменни зидове се е спотаил страхът. Игуменът, “старец милостив и добър българин”, отсъства и сега зад манастирската порта е останал само един изплашен до смърт калугер и манастирският слуга. Страшно прозвучават думите на Вазов:”Отец Евтимий пръждосваше.”. Божият служител е станал слуга на дявола. Вместо с добра дума, той посреща старицата с ругателство. И молитва за здраве не иска да прочете, защото сам не вярва в Божията помощ. Не християнско милосърдие, а ледено безразличие има в думите му:”Та то е умряло”. Вазов оставя Божият служител да се саморазкрие в думи и постъпки. Става ясно, че калугерът вече знае за разбитата чета и не иска да му споменават за нея. Страхът е превърнал духовника в символ на бездуховността. Обидни са думите на заптието:”Хай, влазяй, магарице!”, с които пуска бабата да влезе в ладията. Но турчинът все пак не препречва пътя й към манастира. Още по- обидни, жестоки и безсърдечни са думите на “божия” служител:”Хай, върви си!”, с които я прогонва от божия храм.
Вазов представя героинята си с изграден, завършен характер, но качествата и чувствата й се разкриват постепенно. Създаденото впечатление за старата жена още от портретната й характеристика в експозицията се потвърждава и разширява от всяко действие, дума, жест в сюжетното развитие и намира логично обобщение в епилога на разказа. Баба Илийца се проявява преди всичко като силна и твърда жена, с непреклонен български дух, с добро и отзивчиво майчино сърце. В отношението й към детето и бунтовника Вазов търси едновременно индивидуално- психологическата характеристика на образа и белезите на национално- родовото, за да се домогне до измеренията на общочовешкото. Житейската мъдрост я учи, че да се надяваш на Божията помощ може само тогава, когато си сторил добро. Случайността я поставя в ситуация, в която друг на нейно място би трябвало да избира- да спаси бунтовника или предпазливо да потъне в собствените си грижи. Не единствено българското самосъзнание и християнската вяра мотивират стремежа й да стори добро. Милосърдието и състраданието са онези нейни качества, които отвеждат към представата за човешка доброта въобще.
В композиционната цялост на творбата четвъртата част се откроява с особена смислова натовареност. Пътят на старата жена към Бога е завършил, макар с небрежна калугерска молитва. Сега й предстои пътят към доброто. Пред нея отново застава внезапно препятствие- лодката е заключена към здраво забит в земята кол. Старицата изглежда безпомощна и отчаяна. Два пъти тревожно се пита:”Що да чини?”. Човешката й съвест и морал не й позволяват да спре насред пътя, когато е тръгнала да прави добро. Писателят изгражда тази ситуация на свръхнапрежение така, че се заличава границата между делничното и героичното. В този миг тя е “съвсем забравила детето”. Каквото е могла за него, сторила го е. сега трябва да мине на отсрещния бряг, за да занесе и хляб, и надежда за момъка.
Нравствената красота на баба Илийца най- пълно се разкрива при втората й среща с бунтовника. Напрежението на разказа рязко спада. Присъствието на старицата в сцената излъчва спокойствие, доверие и топлина. Простичко подаденият хляб и деликатното мълчание, докато момъкът се храни, доизграждат атмосферата на непринуденост и сърдечност. Всеки жест на баба Илийца убеждава в нейната човешка доброта. Следва кратък диалог между двамата, натоварен смислено и емоционално. Умиленият до сълзи момък извършва жест, подчертаващ преклонението на всеки страдалец пред неговия спасител:”умиленият до сълзи момък…се наклони, па й целуна напуканата ръка”. Вазов представя само едно денонощие от живота на тази жена, като представя величието й. Динамиката в разказа вече се определя не толкова от събитията, а от промените в душевното състояние на героите. Появяват се нови препятствия. Разсъмва се, а утрото не носи успокоение. Светлината и мрака в случая са разменили местата си като символи на надеждата и отчаянието. Заедно с тревожното разсъмване идва и внезапното откритие:”О, мамке! Та то е умряло…”. Съсипаната в скръбта си старица вече не е опора, защото с ама се нуждае от подкрепа. Драматично се сменят надеждата с отчаянието и отчаянието с надежда, за да се извиси прекрасното в характера на баба Илийца. Надмогнала собственото си страдание, тя със сълзи в гласа заръчва:”Момче, крий се хубаво днес. Довечера -пак тука…”. Безпомощният и обезверен бунтовник е покъртен от болката на жената, съчувства й безмерно- така Вазов се докосва до измеренията на всечовешкото добро.
Писателят показва значимата случка от историята- разбиването на Ботевата чета- и малката човешка драма в Челопешката гора. Момъкът, обрекъл себе си на революционната борба, не може да се скрие “хубаво”, защото той е избрал жребия да бъде участник в борбата. Доброто за баба Илийца е да спаси младостта му. Доброто за бунтовника е да воюва срещу насилието на злото. Авторът постепенно измества погледа си към последното сражение между разбитата вече Ботева чета и турската потеря в шеста част на разказа. Затваря се композиционната рамка на разказа. На преден план излиза и фигурата на Джамбалаза. Вазов използва пряка авторова характеристика, за да превърне историческата личност /Джамбалаза/ в олицетворение на насилие и разруха. Историческият факт- смъртта на водача на турските разбойници- прераства във своеобразен символ на победата на доброто. Исторически неизбежен е разгромът на четниците. Но тяхната смърт е смърт саможертва. Момъкът се самоубива, след като вече е извършил най- голямото дело, което е по силите му, дал е своя дял в борбата. Башибозуците не отрязват главата му, както е по обичая, защото съзнават, че моралната победа все пак не им принадлежи. От гледна точка на историята най- същественият въпрос, който Вазов поставя в разказа си, е изречен от баба Илийца:”Защо ви трябваше…Тая пуста царщина тъй ли се лесно разсипва!”. Това е страшният въпрос за Ботевата саможертва и за смисъла на борбата срещу робството изобщо. В експозицията на разказа си Вазов е изобразил атмосферата на всеобщия страх. Но неговата голяма задача на художник и патриот е да покаже готовността за саможертва в името на свободата /макар че се среща по- рядко/ и изконната доброта и човечност на българина.
Човекът и природата във Вазовите произведения съществуват в сложно неразделно единство. Настроението в природната картина в началото на трета част от разказа е в унисон с душевното състояние на баба Илийца. Емоционалната тоналност на картината е същата и когато бабата се връща от манастира. Само тъмните краски са станали по- плътни и мрачни. Преодоляването на усещането за самота изисква големи душевни сили от възрастната жена, но тя ги притежава. Вазов рисува и ведрата картина на майското утро в началото на шеста част в контраст с изживяванията на героите. Авторът подчертава, че красотата на природата е непреходна, нея винаги ще я има, но жестокостта, човешката ненавист са безсмислени.
Заглавието има обобщаващ смисъл. То подчертава, че главната героиня е една от многото, но в същото време тя обобщава най- типичните черти от характера на българката. В същото време баба Илийца притежава и личностни, изключителни качества, които не всяка жена проявява в дните на всеобщ страх. Мотото /епиграфът/ означава “Браво, бабо, Бог да те поживи” и е взето от позната народна песен. Тези думи са изречени от турски войвода,възхитен от поведението на хайдушка майка, която не заплаква над отрязаната глава на сина си, за да не го издаде. Това мото изразява отношението на писателя към българката, която проявява най- добрите качества на майката, но не е безразлична и към съдбата на народа си. В епилога авторът извежда съобщението за смъртта на Илийца. Тя е разказвала на внучето си как то е оцеляло- не от немарливата молитва на калугера, а от добрината, която не могла, но искала да стори. В разказа се акцентира върху нравственото послание- стремежът към добро не само осмисля човешкия живот, но като че ли притежава и магическата сила да вдъхва живот.
СМЕЛОСТТА И ЧОВЕЩИНАТА НА БАБА ИЛИЙЦА
План за съчинение разсъждение върху I част на разказа “Една българка” от Иван Вазов
УВОД: Тема на разказа “Една българка”- делото на една обикновена, но с изключителна нравственост селска жена в епохата на националноосвободителните борби. Проблемът за съчетаването на личния и общочовешкия дълг—централен в произведението. Човеколюбието и милосърдието- ключови характеристики в образа на баба Илийца. Смелостта и себеотрицанието- отличителни качества на героинята.
ТЕЗА: Поведението на баба Илийца- проява на целеустременост, смелост, жертвоготовност. Думите й в разговора със заптието- израз на доброта и човещина, на дълбока вяра в универсалните човешки ценности.
АРГУМЕНТАТИВНА ЧАСТ:
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Образът на баба Илийца- осмислящ човеколюбието и толерантността като сближаващи, обединяващи и облагородяващи хората достойнства. Човещината- добродетел, пораждаща решителност и смелост за отстояване на доброто.
ЗАДАЧИ:
СТРЕМЕЖЪТ КЪМ ДОБРО И СПРАВЕДЛИВОСТ
План за съчинение разсъждение върху II част на разказа “Една българка” от Иван Вазов
УВОД:
Разказът “Една българка” в контекста на Вазовото творчество. Преплитането на националното и общочовешкото в образа на баба Илийца.
ТЕЗА:
Втората част на разказа- повествование за стремежа към добро и справедливост като мотив, определящ човешкото поведение и живот.
АРГУМЕНТАТИВНА ЧАСТ:
а/ страхът на беззащитната жена при срещата с непознатия;
б/ проницателността и съобразителността на героинята, умението й да разчита човешката същност по знаците на видимото;
в/ милосърдието- същностна характеристика на баба Илийца;
г/ способността на героинята да прояви загриженост към другия в момент на най- голямо лично страдание.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Втората част на разказа “Една българка”- значим елемент от портретуването на баба Илийца и предпоставка за финалното внушение на творбата.
НАЙ- ГОЛЯМОТО ИЗПИТАНИЕ ПО ПЪТЯ КЪМ ДОБРОТО
План за съчинение разсъждение върху IV част на разказа”Една българка” от Иван Вазов
УВОД:
“Една българка”- разказ за изключителната сила на човешкия дух в моментите на изпитания.
ТЕЗА:
Зловещото могъщество на природата и непоклатимостта на кола, забит от години на речния бряг- най- голямото изпитание за героинята. Неочакваните препятствия- предизвикателства за нравствената устойчивост на баба Илийца.
АРГУМЕНТАТИВНА ЧАСТ:
1. Величествената и страховита природа- изпитание за старата жена:
а/ страхът на селянката от зловещия нощен пейзаж- естествен човешки страх от непознатото; природата- източник на опасности за беззащитната селска жена, понесла болно дете на ръцете си;
б/ смелостта на баба Илийца, проявена в непоколебимостта й да се движи сама в тъмната нощ, в размирно време, когато дори мъжете се крият; изключителната храброст на селянката- мотивирана от желанието “да спаси два живота”;
в/ твърдата решимост на баба Илийца да премине сама реката; грижата за бунтовника- определяща при взимането на решението
2. Освобождаването на заключената ладия- най- голямото изпитание за Вазовата героиня:
а/ драматичното напрежение между отчаянието и деятелността на героинята;
б/ страховитата борба с кола- изява на нравствената сила на баба Илийца; епизодът на борбата- кулминация на разказа.
3. Волята за добротворство- източник на свръхвъзможности.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Постъпката на баба Илийца в четвърта част- равностойна на подвиг. Героизмът на старата жена- предпоставен от човеколюбието и стремежа й към добро.
“КАК КЪДЕ? АМИ У ДОМА!”
План за съчинение разсъждение върху V част на разказа “Една българка” от Иван Вазов
УВОД:
Разкриването на нравственото достойнство в поведението на обикновените хора- творческа идея на Вазов при създаването на разказа “Една българка”. Мястото на пета част в общото сюжетно и идейно развитие на разказа- да разкрие връхната точка на състраданието и саможертвата, на които е способна героинята.
ТЕЗА:
Непосредствената емоционална реакция на баба Илийца- проявление на майчина жал, милосърдие и съпричастие. Простичките и обикновени на пръв поглед думи на героинята, но изречени в смутно и опасно време- знак за пренебрегнат риск, за осъзната саможертва. Решимостта на Илийца да доведе докрай доброто, което силно желае да стори- израз на нейната духовна свобода и сила.
АРГУМЕНТАТИВНА ЧАСТ:
1. Изпитанията, които преодолява баба Илийца в тревожната нощ- доказателство за способността й да следва трудния път към доброто.
2. Мълчанието на старата жена пред бунтовника за трудностите, които е преодоляла- потвърждение на нейната всеотдайност към другите.
3. Охотата, с която момъкът разказва за отминалите дни- израз на доверието и близостта между него и Илийца.
4. Грижовното отношение на баба Илийца към бунтовника- проявление на дълбокото майчино състрадание.
5. Привидно спонтанното решение на възрастната жена да приюти момъка у дома си- закономерно решение, родено от жертвоготовността й, майчината й обич и чувството й за дълг, които във времето на събуден робски страх у другите са проява на изключителност.
6. Реакцията на бунтовника- знак за дълбоко преклонение пред скромния героизъм на старата жена, пренебрегнала личните си тревоги и посветила силите си за спасяването на живота на българина, тръгнал за “християнска вяра курбан да става”.
7. Неочакваният обрат в разказа- поредното и най- силно потвърждение на това, че баба Илийца е способна да забрави себе си в името на другите.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Разказът “Една българка”- израз на преклонението на Вазов пред подвига на скромната, но необикновена българка.
ДВУБОЯТ МЕЖДУ ДЪЛГА И ЕГОИЗМА
План за писане на съчинение разсъждение върху трета част на разказа “Една българка” от Иван Вазов
Първа стъпка:
Анализирам заглавието, за да открия темата на съчинението /това означава да се ориентирам в темата, да открия ключовите думи за темата, да си отговоря на въпроса какво означават те/.
Втора стъпка:
Според темата правя подбор на художествените факти от творбата, задавам си въпроси към текста и им отговарям /например: За какво говори творбата или откъсът от нея?; Кои са героите, какви са техните действия и защо?; Какви са времето и мястото на събитията?; Как се говори в текста?; Защо героите говорят така, защо действат така?/
Трета стъпка:
Обмислям тезата в отговор на темата и в съответствие с подбраните факти; формулирам тезата и от нея извеждам подтези, които също формулирам.
Четвърта стъпка:
Пиша съчинението си на белова.
Как структурирам подтеза:
|
Тезисно изречение |
Твърдения от вида: “…, защото…”; “…, за да …” и др. |
Примери от текста/ преразказ, цитати/ |
|
|
|
|
ЕДНА БЪЛГАРКА
ХАРАКТЕРНИТЕ ЧЕРТИ НА БЪЛГАРКАТА, РАЗКРИТИ ЧРЕЗ ОБРАЗА НА БАБА ИЛИЙЦА ОТ РАЗКАЗА
ü Какви са морално- волевите качества на баба Илийца?- целеуструмуност, твърдост, постоянство; сърдечност, отзивчивост, християнско милосърдие; умение да се общува с хората /с турчина, с калугера, с бунтовмника/; смелост, решителност, последователност, непреклонност; желание да помогне, оптимизъм /не се отчайва/; носи много народностни добродетели- преданост и милосърдие в тежкото време; в епохата на робството действа като свободен човек.
ü Защо Вазов избира за главна героиня жена от народа, а не пряк участник в националноосвободителната борба?- за да докаже активизирането на някои качества /под въздействието на събитията/ у един възрастен човек със завършен характер; да внуши мисълта, че под влияние на епохата обикновените хора стават герои.
ü Кои са водещите мотиви за героинята?- желанието да спаси два живота въпреки трудностите; дадената дума, която за нея е дълг /”но друг избор не й оставаше”/; усетът за време /”Че лошо време беше сега”/.
ü Как заглавието се свързва с характера на героинята?- чрез подчертаване на народностното съзнание на българката; чрез акцентуване на обстоятелството, че тя е една от многото безименни героини на епохата.
ü Защо турчинът отстъпва пред молбите й?- говори му за децата, за здравето, моли му се- по човешки; настоятелно моли- заради надеждата да спаси внучето; заради повелителната интонация /”Пусни ме!”/.
ü Защо настроенията й често се менят?- защото се сменят обстоятелствата и събеседникът; защото обективните причини /събитията/ и субективните /преодоляването на препятствията/ се редуват непоследователно; защото героинята притежава богата душевност, вътрешна сила и устойчивост, сърдечна отзивчивост.
ü Какво проявява старата жена към бунтовника?- християнско милосърдие; съчувствие, жал и болка; загриженост.
ü Как разкриват жената думите: “Как къде? Ами у дома!”?- като последователна и решена на риск личност; като човек, който знае цената на поетия риск; като личност, която мисли и поема отговорност.
ü Как е постигната индивидуализацията на героинята?- чрез пряка характеристика /авторова и портретна/; косвена /чрез взаимоотношенията й с турците, калугера, момъка/; чрез действена характеристика /чрез проследяване на цялостното й поведение през това денонощие/; чрез похватите и изразните средства, използвани от автора /епитети, градация, антитеза, детайли, синоними/.
ü Какви истини за нравствената красота на човека внушава Вазов чрез образа на баба Илийца?- заслужава уважение личността, която иска да помогне на изпадналия в беда, въпреки че сама се нуждае от помощ; винаги ще има хора като нея /доброто и възвишеното са по- силни- въпреки всички трудности, които среща по пътя си/.
“ЕДНА БЪЛГАРКА”, ИВАН ВАЗОВ
1. Заглавие- идеята за единичното и изключителното се противопоставя на внушението за общото и повтарящото се; Илийца е неотличима от много други като всеотдайна майка и човеколюбива християнка, но същевременно е изключителна героиня /проявява необикновена храброст в изключителна ситуация/.; цитатът от хайдушка песен, откроен като епиграф, е позоваване на един пример за духовна сила на българката, увековечена в народния епос.
2. Първи епизод- експозиция; създава представа за времето и мястото на изобразяваните събития:
· начало на творбата- изгражда историческа рамка чрез уточняването на датата и на пространството- Врачанския балкан, връх Вола, Искърското дефиле; фактологическата точност създава достоверния план на изображението; драмата на националната история се пресича с човешката драма на Вазовата героиня;
· високото и ниското- в извисеното пространство на Балкана Ботев и четниците му загиват със смъртта на героите; в полето голяма част от населението, за чиято свобода са се жертвали те, остава неприобщена към бунта; символно чрез опозицията Балкан- поле се разграничава храбростта от малодушието, свободата на духа от инстинкта на роба;
· сцената на брега- въоръжени заптиета се гаврят с безпомощни жени ; циничните обиди, бруталните жестове показват нравствения облик на турския поробител; писъците на жените са знакът на безсилието на роба, а бичът е емблемата на властта на поробителя;
· поява на Илийца- на жестовете на лютибродчанките рязко се противопоставя поведението на една българка; с молбата си тя изисква отмяната на заповед; в контраст с безличното множество се откроява образът й; на фона на разигралата се жестока сцена постъпката й изглежда безумно смела;
· външност- няколко портретни детайла я представят; възраст, особена физическа устойчивост, но и нравствената същност на героинята също е подсказана; инверсията “мъжка на вид” е внушение за натурата на тази жена- волева и силна духом; портретът е изграден на основата на контраста; зад грубите й черти прозира женствеността в майчинството: “На ръце ...чердже.”;
· диалог- тя с настойчивост и искреност търси път към сърцето на насилника, с вяра призовава своя християнски бог; репликите й разкриват дълбокото й упование в доброто у човека; заради необичайната си постъпка героинята излиза от плана на анонимността- агата я разпознава; името й произлиза от Илия, което значи “твърдост във вярата”; турчинът не превъзмогва господарското си презрение, когато разпитва Илийца; негов израз са обидните обръщения, назоваването на детето “червей” ; старицата преглъща обидите и кротко им противопоставя обичта си към “унучето”; трогателното признание разкрива съдбата й- за сирачето тя е майка; в грижата за рожбата тя забравя себе си; не се бои да сподели с друговереца надеждата, че в християнския храм молитвата може да спаси болното; упорито призовава турчина да стори добро; припомня му истината, че всички хора са равни пред съдбата в грижата си за децата” “Аго, за бога... имаш деца!”; човекът и бащата у заптието се отзовават на трогателната молба на майката;
· пейзаж- детайл, с който завършва епизодът; показва умението на Вазов с няколко щриха да създава представа за величествени природни гледки и да им придава метафоричен смисъл; реката се превръща в граница между пространството на делничното поведение и другото пространство- на рисковете, на избраната саможертва; Вазовата героиня решително пресича тази граница, защото е прела като мисия спасението на два живота; за да изпълни едно обещание и един обет пред Бога, Илийца поема по пътя на изпитанията с майчинска всеотдайност, с вяра в доброто, със съзнание за родов и човешки дълг;
3. Втори епизод- ретроспекция и завръзка на сюжетното действие в разказа; разкрита е тайната на героинята, устремена към светата обител:
· мислите й- градацията “не помогнаха...не помогна нищо” внушава обречеността на детето; но старицата не е отчаяна, а е съхранила вярата си в милосърдието на Божията майка; между иконичния лик на Богородица и образа на българката Вазовият разказ изгражда съпоставка- майката на Иисус приема жертвата на своя син за спасението на човека, Илийца ще забрави себе си и детето си в грижата за спасението на един български бунтовник; метафората “лошо време...сега” е внушение за страшното време на изблика на жестокост при потушаването на въстанието от 1876 г.; опасно е за сама жена да премине пътищата, по които сноват потери; но с жертвеността на майка и с любов и вяра в Бога Илийца се решава на това премеждие;
· първата среща- кратко портретно описание- в облика му контрастно се съчетават знаците на героичното /четнически дрехи, пушка/ и трагичното /”лицето му беше измахнато и бледно”/; въпреки голямата си лична грижа селянката не остава безразлична към участта на непознатия; майчинското й сърце се изпълва със състрадание, първоначалната й уплаха се превръща в страх за него- клетника; всеки жест на българката става израз на добротворство; хлябът е християнският символ на причастието в името на жертвата и изкуплението; вярата, надеждата и любовта са трите опори на човечността- те са присъщи на героинята, която спонтанно решава да помогне на един непознат; младият четник е тръгнал по пътя към своята Голгота в името на спасението на народа си от робство; челопеченката не скрива истината за положението в селото, но се опитва да я смекчи с майчинското обръщение “синко”- знак, че тя приема присърце съдбата на непознатия, която напомня за съдбата на нейното чедо;;
· решението й- хлябът и дрехата са емблеми на милосърдието, на християнското и човешкото съпричастие; своето решение тя обяснява простичко: “Ние сме христиени.”; в основата на избора й са съчувствието и благородството, съзнанието за принадлежност към една вяра; словата й даряват упование на непознатия: “Изпитото лице...светна...”;- метафората свързва внушението за надеждата с образа на светлината; вътрешната й реч разкрива стремежа й към добротворство, осъзнато като дълг на истинския християнин; тя следва евангелското послание, че доброто ражда добро; спасението на клетника е изпитание за вярата, за предаността й към българския род и човещината; старицата възприема бунтовника не само като християнин, изпаднал в беда, той е и саможертвен българин, посветил се на народа си; пътят към манастира придобива смисъла на метафора на пътя на душата към доброто; финалът на епизода представя преображението на героинята чрез хиперболата: “И тя бързаше...два живота.”
4. Трети епизод- противопоставя два образа на българи, които правят различен морален избор в съдбовната 1876 г.; чрез образите на Илийца и отец Евтимий контрастно се представят два примера за поведение и нравственост; в лицето на двамата герои антиподи драматично се сблъскват вярата и безверието, милосърдието и безсърдечието, жертвеността и себичността, съзнанието за дълг и отричането от него, човечността и бездушието:
· пейзаж- декор на действието: “Нощта вече...манастир...”; откроени са образите на мрака и тишината; чрез метафорите “тъмно”, “плахо”, “монотонно”, “жаловито”, чрез алитерациите се изгражда представата за гласовете на природата, съпреживяваща сякаш тревогите на старицата; описанието внушава психологическо напрежение; образът на нощта символизира тъмната епоха на игото, чийто мрак е погълнал родната земя; нощта е и напрегнато време на изпитания за духа на българката;
· манастирът- на мрачния фон се очертава силуетът му; “Спеше и...пустинен.”- метафората и инверсията подсказват промяната, настъпила в храма- от обител на вярата и духа той се е превърнал в крепост на бездушието и страха; Вазовата героиня е вестителка на смутното време, от което се е изолирал манастирът; тя неочаквано нарушава сънния му покой;
· калугер- репликите му разкриват уплаха; не смее да назове пряко бунтовниците и лицемерно се оправдава, че носи отговорност в отсъствието на игумена; в страха си калугерът е забравил, че дълг на свещеника е да посреща изпитанията заедно с народа си; не изпитва съчувствие и християнско съпричастие към грижата за умиращото; дори отказва да изпълни молитвената служба;
· диалог- сърдитите думи на калугера звучат светотатствено и разкриват, че не вярва в силата на произнесената в храма молитва и се отрича от дълга си на духовник; на словата му челопеченката противопоставя безграничната си вяра в Божието милосърдие: “Ти няма...всичко.”; на бездушието и егоизма контрастират майчинската всеотдайност и жертвеността; трогателни са опитите на Илийца да върне Евтимий към достойното поведение за един български свещеник, да вдъхне вяра на невярващия; думите й не стигат до вледененото от себичност сърце на калугера; за него постъпката на българката е непонятна и граничи с безумие; той приема като лудост извървяването на пътя до манастира в това “лошо време”;
· в църквата- не се трогва от мъченическия вид на болното; никакво душевно вълнение не предизвиква и знакът на надеждата: “Очиците...се поотвориха...и светнаха като звездици.”; всеки жест на калугера изразява егоистично нетърпение, неверие, липса на милосърдие;
· молбата й- за нея манастирът е християнски дом, убежище за страдащите; за нея е и естествено свещенослужителят да се погрижи за приютяването на четника; присъщ за свещеника се оказва греховният гняв срещу това, което жената иска да му довери; предалият вярата си става предател и на рода си- той предчувства опасност и не желае да знае тайната й; той е преобразил манастира от крепост на българщината в убежище за собственото си оцеляване; той се стреми към физическо оцеляване с цената на духовно падение; ненадмогналият страха винаги си остава роб.
5. Четвърти епизод- една от кулминациите в сюжетното развитие; челопеченката преодолява непосилни пречки, проявява самообладание, воля, упорство в изпитанията:
· ретроспекция- героинята осъзнава на какво се е решила, след като е напуснала манастира и се е оказала отново сама в страшната нощ; Илийца попада в безлюдно, враждебно пространство; това е дивото пространство на естеството, загадъчният свят на природата е едно от измеренията на родното; очертан е паралел между изображението на нощта и психологическото състояние на героинята: “Та и всичко...безпокойство.”; метафората “дива тишина царуваше” внушава ужаса на жената;
· препятствия- напрежението нараства; препятствия за волята, за вярата, за физическата и духовната сила; отсъствието на ладияря от колибата /той не се е осмелил да нощува в страшното време сам/ е препятствие; самотната старица намира смелост да премине през пътеките, кръстосвани от потери; народният фразеологизъм “мравки я попъплаха” изразително предава естествения страх на жената от смъртта; реката отново очертава границата между две пространства; реторическият въпрос “Що да чини?” става израз на моментното раздвоение; реторическото възклицание “тя бе съвсем забравила детето!” откроява изключителността на нейния избор;
· второ препятствие- отчаяни опити да освободи ладията; искреното желание да стори добро се е превърнало в несъкрушима воля, която дава на героинята безгранична сила; градацията от глаголни форми прави сцената динамична; хиперболите “удвои, утрои усилията си”, метафората “стоманена пъргавина и сила”, алитерацията внушават усещане за битка; фигурата на героинята сякаш израства, става монументална, излъчва легендарна мощ: “Старешките ...гръмовно...”; чудото на духа е себенадмогването; от измеренията на обикновеното образът й минава в плана на изключителното.
6. Пети епизод- показва как Илийца с майчинска всеотдайност, с християнско милосърдие и жертвеност изпълнява своя човешки, религиозен и родов дълг:
· минаването на реката- реката чертае символична граница: на единия й бряг остава обикновеното- страхът, примирението, инстинктът за оцеляване, на другия бряг са рисковете, опасностите, саможертвата- всичко онова, което изисква от човека самопреодоляване; символичният предел на реката предизвиква героинята да направи своя избор;
· втората среща- във възходяща градация са представени символичните жестове на християнско милосърдие и самоотричане /дава хляб и дреха, поема пушката, подкрепя четника, вдъхна му кураж и вяра, предлага дома си за убежище/; признава, че е сторила двоен грях в стремежа си да направи добро: “Взех манастирско скришом, боже, прощавай...”; тя е следвала свещения закон, повеляващ милосърдие към страдащите; храброто поведение на българката дава упование на изтощения и отчаян клетник, загрижеността й му вдъхва надежда за спасение; щом манастирът е хлопнал портата си, Илийца ще отвори вратите на дома си- този момент бележи една от кулминациите на разказа; ритуалният жест на четника става израз на преклонение пред старицата, на благоговейна почит пред милосърдието и саможертвата: “...и се наклони...стискаше детето.”; стремежът към доброто отвежда Илийца до подвига на самоотричането; тя съзнава какъв риск поема, животът й, преминал във времето на игото, я е научил на горчиви истини за предателството и малодушието: “Хората...усетят...”; тя знае, че “тая пуста царщина” не се разсипва с една чета, защото носи мъдростта на вековете, преживени в робство; но и самата героиня е поела по пътя на “лудите глави”, когато е избрала да се бори за спасението на един бунтовник; двата централни образа са в сложни отношения- едновременно противопоставени и сродени- челопеченката е въплъщение на майчинското начало, тя е пазителка на живота, но и на нравствените ценности на рода, а висша ценност в етиката на бунтовника е свободата, изискваща саможертва; пътищата на двама българи съдбовно се пресичат и в тяхната участ се оглежда историята на нацията;
· финал- тя открива, че внучето й е мъртво; безпомощният й вопъл изразява нейния потрес при мисълта, че е загубила най- свидното си; обич и мъка се сливат в умалителните “гълъбче”, “ръчиците”; тя намира сили да надмогне дълбоката си скръб, за да повтори даденото обещание; последните й думи изразяват безпределна доброта, човечност, майчинска грижа и милосърдие за другия, приет като свой.
7. Шести епизод- развръзка на действието; гибелта на момъка е върховно самоосъществяване на воюващия срещу робството:
· пейзаж- контрастира на издържаните в тъмни тонове картини от предходните части; доминира образът на светлината- символ на надеждата; родното пространство е одухотворено, то е белязано от следите на историята, един от знаците й е “Шишмановата скала”- внушена е величавата вечност на родната земя, а белезите на опустошенията през вековете на чужда владичество са изтъкнати чрез образа на “старовремската развалена черква”;
· пряка характеристика на черкезкия предводител- Джамбалаза е историческа личност; неговата гибел не е героична; гибелта му се възприема като справедлива разплата за опустошенията, които е причинил, и предвещава близкото историческо възмездие за поробителите; на този жалък житейски финал са противопоставени два примера за друга смърт- на героя от Ботевата чета Перо и на срещнатия от Илийца млад бунтовник;
· потерята- малодушното й поведение при вестта за гибелта на водача им контрастира на първоначалната й готовност за сражение; ретардацията в епизода разкрива липсата на кураж у черкезката дружина;
· момъкът- четникът успява да спаси честта си, надмогвайки инстинкта за самосъхранение, като чрез доброволно избраната си смърт постига свободата; същността на саможертвата означават и контрастните знаци- хъшовска носия и свещеническа одежда- съчетание на юначеството с обричането; младият бунтовник е убил Джамбалаза, сам се е лишил от живот и е победил враговете си;
· финал на частта- затваря историческата рамка, с която започва разказът; гибелта на бунтовниците е исторически неизбежна, но и победата на враговете им не е окончателна;
· епилог- стореното добро се възнаграждава; вярата във възстановяването на справедливостта се основава на разбирането за действената добродетел- с нея се творят чудеса като възкръсването на свободата и на живота.
ЛИТЕРАТУРОВЕДСКА ИНФОРМАЦИЯ
1. От преломната за живота на нацията пролет на 1876 г. е избран един исторически момент- гибелта на Ботевата чета.
2. Жанр- проза, разказ, разделен на части.
3. Герой- една от многото или една единствена; героиня.
“БАБО, БЛАГОДАРЯ ТИ, ТИ СИ ДОБРА ЖЕНА”
План за съчинение разсъждение
1. Увод- разказът пресъздава трагичното за българския народ време на саможертвеност, робски страх и позор, стремеж да се стори добро като противовес на насилието; творбата утвърждава високото, човеколюбивото, жертвоготовното в живота на българина.
2. Теза- благодарствените думи на четника разкриват:
ü подтеза- дълбока признателност и умиление от великодушието на непознатата жена;
ü подтеза- чувство на синовна обич и доверие, породени у бунтовника още при първата среща с баба Илийца.
3. Изложение:
- първа подтеза- с думите си бунтовникът трогателно и чистосърдечно изрича своята признателност към баба Илийца; благодарността му намира двукратен израз- чрез слово и жест:
ü твърдение- бунтовникът се е доверил изцяло на тази непозната жена:
v пример- разказва, че е “изгубил” четата;
v пример- признава своята безпомощност и обърканост, голямата си болка /”Къде ще се дяна, бабо, сега?”/- тревожното питане издава трагизма на ситуацията- сякаш бунтовникът чувства, че е обречен.
ü твърдение- изборът й е категоричен; съпричастна е със съдбата на един българин и християнин:
v пример- усеща смъртната опасност- “В Челопек е огън сега...”;
v пример- в усилието си да стори добро баба Илийца е самотна, както без нея е самотен бунтовникът в своята безпомощност- “Хората са наплашени и ме изгарят жива, ако усетят”.
ü твърдение- баба Илийца не споделя с бунтовника нищо от своите премеждия, спотаява отчаянието си; всяко преодоляване на изпитанията е равнозначно на благородното й решение да приюти бунтовника в собствения си дом:
v пример- бунтовникът не знае за срещата й с хаджи Хасан ага;
v пример- не знае за отчаянието и болката й след срещата с отец Евтимий в манастира, където не намира разбиране и подкрепа и където калугерът е превърнал манастира от Божи дом в приют за собствения си страх;
v пример- не знае за нечовешките усилия на българката на брега на Искъра /да победи непредвидената ситуация:”Що да чини?”; да победи собствената си безнадеждност:”но тя изтръпна...”; да победи дори времето:”Ранни петли пропяха...за съмване”/;
v пример- бунтовникат знае, че му е намерила хляб и дрехи и че ще го скрие в дома си.
- втора подтеза- бунтовникът е видян и представен през погледа на баба Илийца още от втора част на творбата; бъзторжен борец за свобода, олицетворение на порива към свободата и крушението на надеждите:
ü твърдение- бунтовникът е синовно признателен и по детски доверчив към жената, чието име дори не знае:
v пример- тя се грижи за него като истинска майка- “синко”, “момче”, помага му да върви, нахранва го, облича го, предлага му дома си за подслон;
v пример- вижда в нея християнка и българка, дръзнала да помогне на един борец за свобода.
ü твърдение- поражда се внушение, че бунтовникът не би могъл да се справи сам; придава се значимост на стореното от Илийца; майчиното милосърдие, християнска добродетелност и родолюбиво чувство, олицетворени в образа на баба Илийца, очертават ореола на светостта:
v пример- “майка”, “спасител”, “провидение”.
4. Обобщение- жестът и думите на бунтовника са поклон пред усилието на една българка да стори добро, защото именно в усилието са въплътени националните нравствени характеристики.